Dimitar Dobrev's Web Site

Люспеново е малко село на старата румънско-българска граница. Наоколо е само поле и над него небето е тъй просторно, въздушно и необятно, че селото с двайсетината си къщи отдалече изглежда като плюнка. Безцветно и уединено сред узрелите ниви селцето смърдеше. Наближава жЪтва, но тука е глухо и безлюдно. Градът е наистина е далеч. Далеч са и околните села, но Люспеново и без това заглъхна и съвсем запустя още когато младото население откри чудото на мобилния телефон и вибратора.

Григорчо живееше в края на селото в малка схлюпена хъщтурка с две люспи отпреде. Дворът беше запустял. Само мършавото му тяло издаваше човешко присъствие.Никой не беше идвал тук отдавна. Дори плашилото беше загубило някогашния си младешки вид.

За последен път Григорчо беше ходил в града преди година. Там просто не беше за него. Буйната му селска кръв не му позволяваше да му монтират калапа на сърцето.

Той остави всички приятели зад гърба си и замина на село.

Денят беше прекрасен. Слънцето печеше високо. Сутрешният дъжд беше съживил цялата природа с едно изключение – Григорчо. Той седеше спаружен под сянката на едно орехово дЪрво и гризеше стръкче трева. Единствено тревата го спираше да не полудее. Спомените за буйни купони, за млади момичета, за бързи коли не му даваха покой.

Внезапно мисълта му бе прекъсната от едно орехче, което падна от дървото и го удари по орехчетата.

“У-бре!” – помисли си Григорчо и влезе в къщата.Миризмата на село стана още по непоносима.